Вчера беше традиционния училищен концерт, който тази година не беше никак както обикновено, ама нали знаете - традициите не са това, което бяха.
Концертът по случай 110та годишнина на 32 СОУ (www.school32.com)  беше в операта, обикновено го правим във ВИАС или в една забутана малка заличка дето и аз не знам къде е, ама тая година много важни… Обръщение на тоя, объщение на ония, цветя от ненам си кой (тези от Сергей Станишев бяха придружени с множество освирквания и едни такива доста неприлични думи). Общо взето беше страшно хубаво. Имам обаче 2 забележки, от които едната мога и да преглътна, щото пак се справихме добре.
Едната е, че имаше прекалено много малчугани. Първите 3 изпълнения бяха много сладки - оранжаво небето там дрън дрън, зельонъй папугай там дрън дрън и моята любима песничка за банския на лалета, направо се съдрах от кеф. Щяха да са достатъчни само тези 3те, амааааааааа неееее трябваше да има още 10… то от горния курс почти нищо не се видя. Е, имаше си свежите части де, представянето на 7те смъртни гряха (предимно на Беловски гаджетата, мацките, хоп-троп и бегай), които се отказват от награда “тиливизур” и го оставят за учениците на 32 СОУ си беше много забавно.
Втора забележка - Обикновено на края на концерта завършващия випуск се качва на сцената и се показва колко е готин (аз бях много готина, но за това по-късно) , а ние сме 110я випуск, просто трябваше да се покажем (особено аз, бях много готина, по дяволите!), ама никакви такива. Учителката, която организира концерта (Едно голямо ЕВАЛА г-жо Манолова, БЛАГОДАРЯ) за съжаление хич не е сантиментална, за разлика от нас и ни отне този миг слава. За моя голяма изненада обаче участниците в концерта от 12ти клас ги избиха лудите и от сцената почнаха да броят, към тях се присъединихме и ние - гордите възпитаници от 110тия випуск, и от там нтатък като стана еднааааааа…. Вдигнахме целия квартал във въздуха.  Крещене, пищене, радване тва - онова и айдеее право в кръчмата при училище (все някаква традиция трябваше да се спази), която е в едно забутано мазенце, и как отекваше броенето там не мога да ви опиша… Ама беше весело… много хубаво даже. Започнах да си давам сметка, че наистина ми остават още 2 месеца и до там… КЕФ!
Очаквайте снимков материал…

И понеже не мога да се сдържа (нарцис, кво да ме правиш) ще ви споделя че бях на онези новогодишни обувки, за които ви разправях, черен клин и една сребърно-черна туника с паднало деколте и сребърна панделка в косата. Когато се добера до снимки непременно ще се похваля, защото наистина изглеждах страхотно и това не е само мое мнение… Този път не си въобразявам