този пост ми припомни едно мое много весело изживяване (сега ми е весело тогавав щях да пукна от срам) в дискотека “Ел Корасон”. За тези, които не са ходили ще кажа, че там има много стълби и са ужасни, а за тези които са ходили ще кажа че става въпрос за стълбите, които са над охраната… Денсим си каквото си денсим с моя приятел тогава (отидохме там от енигма където си спретнахме едно сбиване по някакви абсурдни причини, та на героя цялата му блуза беше в кръв а усната му сцепена, а аз тъй или иначе пострадала от любовта си към леда, накуцваща правех танци тип “куца кокошка” ) и решаваме да си ходим, за да му слагаме лед на устата да не се подуе кат плондир. Не сме пили… така де, поне аз не бях пила иииии ето ни слизащи по стълбите (от тогава изработих ГЕНИАЛНА стратегия за слизане по стълби - той минава пръв, аз зад него и се държа за раменете му, ГЕНИАЛНО просто, втори път не съм падала) и ми се случи следния абсурд - токчето на дясната ми обувка влезе в подгъва на левия крачол. А леле майко, станах на кълбо и помлях всичко пред мене, та чааааак до последното стъпало. Изправянето беше бързо почти колкото падането, закрих си физионимията и излетях с 200. Един човек седеше на най-горното стъпало и каза “на ти няма от какво да се срамуваш, гледай кво са гадни стъпалата” ама аз вече бях изхвърчала и стигнала при охраната където пък се чуваше едно голямо “ХАХАХАХА кой падна по стълбите”. Няколко крачки извън заведението осъзнах колко зверски ме боли същото това коляно, на което бях падала безброй пъти на ледената пързалка и се разплух в едно такси, а когато стигнахме вкъщи бяхме като след война - приятеля ми си държи лед на устата, а аз на крака… мила семейна картинка…
То смешно, ама от тогава ме побиват тръпки като трябва да слизам по стълби…